Нижат се дълги и студени есенни дни.Не се чува ни една птича песен.Дори щурите врабчета не чуруликат.Само далече се чува пронизващ крясък на тъжен и самотен гларус.Пиаскът му дълбоко пронизва душата ми,сякаш вещае нещо лошо.
Небето се покри с черни,страшни облаци.Изведнъж заваля леден дъжд и задуха страшен вятър.Прахоляци се надигаха и замрежиха погледа ми,сълзи се наляха в очите ми и аз заплаках,сякаш очаквах всеки момент да настъпи края на света.Дори и принизващия крясък на гларуса не се чуваше,а само дъждът,кото барабанеше по прозорците.той още повече ме подтискаше.
Погледнах морето за да се утеша,но и то беше мрачно.Беснееше, със страшна сила се блъскаше в прибоя сякаш искаше да го събори и да се разлее навсякъде,сякаш искаше да залее всичко и всички.
После ми се прииска да видя небето,с надеждата, че то ще бъде усмихнато въпреки дъжда, но останах разиочарована и от него.Сякаш даже нарочно,то беше станало по-черно и от преди малко.
Реших да погледна дърветата да се разведря,но те изглеждаха много измъчени от силата на вятъра,който ги превиваше чак до земята.Тази гледка още повече ме натъжи и сълзите ми сами рукнаха.Сега изглеждах точно като времето и нямах сила за нищо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар