Пътуване при пълнолуние

Пътували ли сте някога,с кораб по време на пълнолуние?Ако не сте аз ще ви разкажа една такава история.

Беше топла юлска вечер.Нощта беше светла,защото имаше пълнолуние.Луната беше изгряла над морето.

Ние пътувахме с кораб.Аз бях излязла от каютата си и стоях на палубата на кораба понеже не ми се спеше и гледах гладката повърхност на водата,върху която се отразяваха лъчите на луната и образуваха красива лунна пътека.

В такива мигове на човек му се иска времето да спре и това да продължи вечно.Аз си казах:

-Ех колко е красиво!Как искам тази красота да не свършва!Колко е величествена природата!

Блясъка на лъчите отразени в морето,плясъка на водата по скелета на кораба,подскачащите от време на време рибки,лекия бриз който те гали,всичко това те омагьосва,всичката тази красота те пленява и те кара да забравиш всичко,което ти се е случило преди време.

И с мен се случи така.Денят ми беше ужасен.С всеки се карах,плачеше ми се.Нямах търпение да настъпи нощта и да се махна от големия град и скандалите които ставаха на всяка секунда.

Най-после настъпи нощта и ние потеглихме.В мига в който се озовах в морската шир забравих всичко,все едно,че не е било никога.Успокоих се.Преди да падне нощта аз гледах залеза на слънцето,което се прибираше в своите палати и изгряваше неговата сестра Луната,която беше голяма и ярка,пълна както вече споменах.Тази красота ме изпълни и сърцето ми запя,душатами се отпусна,просто аз се съживих!

Стана и Неделчо

Стана и Неделчо-разказ по исторически документ

Някога отдавна приблизително преди четири века в едно градче живели двма души,които се обичали много.Стана и Неделчо.
Неделчо бил син на богат търговец на коприна и скъпоценности,а Стана била дъщеря на чорбаджия.Те двамата още от деца играели заедно и били неразделни.Техните бащи били много добри приятели и всеки път докато децата играели,те си приказвали за търговия и разни други неща.Така годините минавали,а децата растяли.Един ден бащите взели решение да сгодят младите.Никой нямал нищо против.Всички били съгласни с този брак и той бил благословен.
Не след дълго бащата на Неделчо се разболял тежко и починал.Синът се видял принуден да се заеме с търговските работи на баща си. Наложило му се да замине и заживее в Пирот, защото там имал имот оставен от баща му.Той казал на Стана да отиде с него,но тя казала че неможе, защото родителите и вече били стари хора и тя трябвало да се грижи за тях.Той не и се противопоставил и се съгласил с нея.
През 1697 година в градчето,в което живеела Стана,навлязла турска армия и потурчила цялото население.Стана първоначално не желаела да приеме мохамеданството, но я заплашили ,че ще убият родителите и,ако тя не приемела турската вяра.Така тя се видяла принудена да приеме турската вяра.
След два месеца тя пише в писмо до мъжа си, че съгрешила и приела мюсюлманството и че много съжалява. В отговор на писмото и Неделчо пише:"Гълъбице мила моя кротка Станке,покажи че ме обичаш и ако наистина ме обичаш,откажи се от османската вяра"
Малко след писмото на мъжа и родителите и умират.След тяхното погребение Стана избягала при Неделчо в Пирот.Близо четири месеца турската армия търси стана,защото жената на султана се е разболяла тежко и починала и той си търсел жена.
Османците разбрали от случаен човек,че Стана е заминала В пирот при мъжа си и се е отказала от правата вяра.Това стига до слуха на султана и то й издава следната заповед:Християнката Стана, жена на Неделчо,който живее в Пирот,преди време се ощастливява с приемане на мохамеданската вяра, но после се е отметнала.Кадията на Питрот я затворил, а после я освободил.Сега тя живее с Неделчо.Заповядвам: Неделчо,който живее четири месеца с ренегатката да бъде строго и за дълго затворен,а тя да бъде върната в ислямската вяра и ако откаже, да бъде затворена до смъртта си,а мъжът и да бъде затворен докато не се поправи или до края на живота му !
Османците заминали за Пирот и след дълго търсене намират двамата и им излагат исканията на султана.Те не приемат. Стана и Неделчо биват заплашвани, пак не приемат и по искане ма султана те са убити на място,а от българската общност в тяхното градче са обявени за святи хора и служат за пример на бъдещите пшоколения.

Явлението бай Ганьо

9 - Явлението бай Ганьо

Книгата на Алеко Константинов „Бай Ганьо”е оригинална и неповторима.В образа на бай Ганьо е описано всичко негативно,присъщо на българина,балканеца,на човека изобщо.Подзаглавието на книгата е „Невероятни разкази за един съвременен Българин”Тя е писана през 90-те години на 19 век,но това не пречи тя да бъде актуална и в 21 век,защото както тогава така и сега има хора с подобно поведение на бай Ганьовото.

Бай Ганьо е алчен.Той е скъперник,егоист,лукав хитрец и лъжец,лицемер,има огромно самочувствие,причина за което е неговото материално състояние.Той е богат търговец,във всичко търси облага,иска да удари „кьоравото”.Ганьо е още грубиян,простак,нечистоплътен,нахален,невъзпитан,агресивен,безпардонен,поддава се на низките страсти.Такива типове поведение се наблюдават и в наше време.

В почти всеки от нас има някои черти от поведението на Алековия герой.Навсякъде около мен виждам хора,които се държат невъзпитано-в автобуса,във влака,в училище,на улицата и къде ли още не,дори и някои възрастни се държат невъзпитано.Наскоро имах един такъв слчай:в автобуса имаше един възрастен човек на около 70 години и аз станах той да седне,но той ми се развика:”Ти какво?!Да не мислиш че немога да си седя на краката,а? Направо нямам думи.казах си само –бай Ганьо.Такива хора все търсят начин и нещо,с което да засегнат друг.Те са грубияни,лицемери и простаци.В наше време такъв тип „възпитание”се среща най-често,причината за което е неизвестна,а може би тези хора да нямат самочувствие и да си го повдигат,катио засегнат някой друг.Тези хора са съвременните бай Ганьовци.Те проявяват доста черти от характера на своя пра роднина Ганьо Балкански.Ганьо Сомов с когото се запознаваме в пътеписа на Алеко Константинов „До Чикаго и назад” на изложението в Чикаго е прототип на Ганьо Балкански.

Бай Ганьо е събирателен образ на отрицателните чрти на българинаматериализъм,прагматизъм,хамелеонщина,невежество,арогантност.Героя е пълно отрицание на Щастливеца.

Четейки произведението,ние правим сравнение между героя и неговия автор и се опитваме да приличаме на щастливеца и да се поправим,ако имаме черти от поведението на бай Ганьо Балкански,а ние в нашия характер имаме малко и от поведението на бай Ганьо

Образът на бай Ганьо продължава да живее,символизирайки моралния упадък на едно общество в преход.

Бай Ганьо е лъжец,грубиян и лицемер.Той е необразован,невъзпитан,нахален и агресивен.За съжаление може да се каже,че точно тези „качества”описват по-голяма от днешното младо поколение.Например учениците си извиняват отсъствията,подправяйки лекарски бележки,първи приятеки се псуват за д гърба си.Пак учениците.Те отговарят на преподаватели,тряскат вратите,крещят и се правят на много важни.С бодра крачка днешното младо поколение върви към новата „цивилизация”

Възпитание?Уважение?Съобразителност.”Да,да!”би кзал Алековия герой;”Как ли пък не?”би се изсмял съвременният младеж.

Всеки малко или много е егоист;всеки има заложено в себе си нещо ганьовско.Хората се нараняват и обиждат,без да ги е грижа за другите,държат се така,като никога не биха искали някой да се държи с тях;подхранват си високото самочувствие с нереални умения и знания.Причините за този морален упадък са много.Една от тях е вероятно твърде виталният образ на прароднината ни бай Ганьо.

Поточе в гората

Беше лято.Аз се разхождах в гората при вечер.Денят ми беше тежък и аз отидох там за да се разтоваря.Разхождайки се така,аз навлязох доста навътре.Гората беше далече от къщата в която живея и когато навлязох навътре вече наближаваше девет вечерта и започваше да се стъмва.Бях отишла на една от горските поляни,а тази на която бях беше най-голямата и красива поляна,която бях виждала дотогава.По нея имаше безбройно ,много цветя и билки,чиито аромати те опиояняват и успокояват.По надолу от поляната имаше едно дере,което също беше пълно с цветя и билки.Аз слязох доло в дерето и легнах на тревата с поглед,отправен към небето,което беше пълно със звезди.Очаквах да изгрее луната,защото бях сметнала че ще има пълнолуние.Знаех,че още е рано за изгрева на луната итръгнах да се разходя по дерето.Вървях в нощта и се ослушваш, защото ми се счу някакъв приятен ромон, който приличаше на звънене на малко звънче от сребро.Тръгнах към това звънене и колкото повече се доближавах, толкова по-силно и по-хубаво се чуваше.Като се приближих съвсем, видях че това което се чуваше е едно бистро и студено поточе, което течеше бързо и прескачаше камъните и се образуваха малки вадички, които се сливаха и образуваха най-разлини пейзажи, които водеха на някъде. Аз ги гледах и им се радвах. Исках да тръгна с тях, но вече се бях изморила и реших да легна карай потока, а утре да се разходя с вадичките.

Легнах си на брега на потока, чиито бряг беше отрупан с билки, храсти и плачещи върби. Аз легнах под най-разклонената върба и погледнах към небето точно където беше изгряла луната.Моите изчисления бяха излезли верни. Днес имаше пълнолуние! Лъчите на луната падаха точно над поточето и се и се отразявах, и образуваха невиждано красива лунна пътека.Аз погледах луната, погледах лунната пътека и се върнах под върбата. Беше много красиво, а тази карсота се допълваше от топлата юлска вечер и щурчетата, които пееха своята вечерна песен. Аз ги слушах унесено и неусетно заспах.

На заранта се събудих в добро настроение и отидох при потока, където прескачаше камъните и образуваше вадички, които водеха на някъде.

Първия пейзаж, който видях беше един потъващ кораб с хора, които викаха за помощ. Аз стъпах в този пейзаж и се озовах сред бошуващите морски вълни и преплувах до брега. Там имаше много дървета и една брадва. Аз взех брадвата, отсякох няколко дървета и си направих един кораб. После отидох до кокосовите палми. От листата на палмите направих платна за кораба, до пламите имаше тръстика и аз от тръстиката направих тръстикови въжета за да вържа платната.Когато всичко беше готово, аз пуснах кораба си по вода и се качих за да спася хората. Приближих се се,когато корабът на моите приятели беше потънал почти до носа. Хвърлих им въжета за да се прехвърлят на моя кораб и се върнах на сушата.Като направих това аз им подарих кораба си и се върнах отново на на брега на потока.

Малко преди да се скрие първата картина аз се сбогувах с моите приятели. Сега очаквах втората картина, която може би щеше да бъде по-хубава и по-красива от предишната.

***

ІІ

***

Втората картина представляваше един дворец от србро с голям

и красив двор, целият изпълнен с най-редки дървета и цветя, които не познавах. Всичко беше много красиво, но само едно не ми хареса.В двора нямаше никой освен едно самотно дете.Това дете беше много малко и аз отидих при него. То плачеше. Аз го взех на ръце, успокоих го и почнах да го питам нкои меща,то ми отговори на всички въпроси

- Как се казваш?

- Кзвам се Бобо.

- Защо си сам Бобо и на колко си години?

- Аз съм на три години и съм сам, защото нямам родители и приятели, а живея в този дворец, но не ми харесва тука. Искам да живея в къща в гората карай едно поточе, което като тече и прескача камъните да образува рисунки и аз да се разхождам в различми светове, които се явяват.

Аз го изслушах и казах:

-Знаеш ли какво Бобо? Аз живея в къща но не в гората до потока.Имам къща на ливадата,но тя е много далече от гората. Искаш ли да си направим къща до такъв поток за който ми разказваш?-Като казах това той се усмихна и каза:

- Да с удоволствие! Хайде да тръгваме!

Взех го отново на ръце и прескочихме в другия свят, реалния свят в който аз живея Захванахме се на работа. Бобо също ми помагаше. Казах му да къса цветя, да носи пръчки, да стои и да пази всичко,не че някой щеше да ни навреди,допкато аз нося тухли и камъни за къщата.

Като всичко беше завършено с построяването на къщата се прибрахме да се нахраним и наспим и очаквахме новото приключение, в което този път щяхме да се впуснем заедно

Свободата

Свободата е обширна тема,на която човек може да разговаря много.

Всъщност какво е свободата? Свободата е способността на човека да избира по какъв път да тръгне- дали по пътя на доброто или злото.Свободата не може да ни бъде отнета,ако ние не го позволим.Човек е способен да избира.Свободата на избора е твърде важна,чрез нея човек може да осъществи желанията и мечтите си,но завиоси какви са те и могат ли да бъдат реализирани,имаме ли възможност да ги реализираме.

Какво хората разбират под свобода? Много често по д свобода ни е разбираме освобождаване от всякакви ангажименти към света около нас,но трова е невъзможно.

Възможно ли е човек да е напълно независим.Не,напълно невъзможно.Децата са зависими от своите родители и настойници,а работниците от своите работодатели и шефове.

Колкото и свободна да е една личност,тя е длъжна да се съобразява с другите хора и да се държи добре с всички.тук свободата се явява нравствен ангажимент към околните.

Свободата в човешкото ежедневие се явява като осъзната необходимост.Без нея нашето съществуванее почти невъзможно.Тук трябва да направим да направим разлика между свобода и слободия.Слободията според мене е поведение без всякакви задръжки и употребта на нецензурни думи и изрази .Свободата е правото на човека да изразява своето мнение.

Ако един човек е затворен,той пак е свободен,защото правото на мнение и неговата воля го правят такъв.Неговата воля го прави силен и свободен.Няма безволеви човек, но има хора със слаба воля .Повечето случаи това са песимистът,който си мисли, че не е свободен.Това не е вярно. Щом човек живее,диша и се е родил на този свят,има право да изразява своето мнение,както и да осъществява желаният и мечтите си той е свободен.

Свободата е недостижима ценност.Не съм съгласна с това твърдение.Свободата не е недостижима,но трудно се постига.Откакто човек се е родил на този свят, той е свободен.

Мислим си,че свободата е недостижима,защото все зависим от други,но това не означава,че не сме свободни.Щом имаме право на собствено мнение,сме свободни.

Ние сме под влиянието на външния свят,но той не е от особено значение,с с по-важно значение е нашата душевна свобода и как се чувстваме ние.Ако си втълпим някоя мисъл от рода,че не сме свободни,ние ставаме роби на тази мисъл и се чувстваме заробени и се затваряме в самите себе си. Не съществува в природата понятието „не съм свободен” , чрез своята душа и мисъл човек е свободен,независимо от света,който го заобикаля.

Има ли хора, кото се борят за свободата си? Да.Това са безправните хора или робите.Те са зависими от господарите си и нямат право на лично мнение.Всяко тяхно противоречие или опит за изразяване на мнение са били наказвани жестоко. За щастие сега няма роби и не се налагат робските бунтове от древността и средновековието,които не винаги завършвали с успех за въстаналите.

За мен свободата е да вземам моя страна и да си изразявам мението,за роба свободата е да получи независимост от господаря си,за което се бори,а за свободния свободата е борба за съвършенство.Свободата в човешкото ежедневие се явява осъзната необходимост.Без нея нашето съществуване е ппчти невъзможно.

няколко думи за тъгата

Нижат се дълги и студени есенни дни.Не се чува ни една птича песен.Дори щурите врабчета не чуруликат.Само далече се чува пронизващ крясък на тъжен и самотен гларус.Пиаскът му дълбоко пронизва душата ми,сякаш вещае нещо лошо.

Небето се покри с черни,страшни облаци.Изведнъж заваля леден дъжд и задуха страшен вятър.Прахоляци се надигаха и замрежиха погледа ми,сълзи се наляха в очите ми и аз заплаках,сякаш очаквах всеки момент да настъпи края на света.Дори и принизващия крясък на гларуса не се чуваше,а само дъждът,кото барабанеше по прозорците.той още повече ме подтискаше.

Погледнах морето за да се утеша,но и то беше мрачно.Беснееше, със страшна сила се блъскаше в прибоя сякаш искаше да го събори и да се разлее навсякъде,сякаш искаше да залее всичко и всички.

После ми се прииска да видя небето,с надеждата, че то ще бъде усмихнато въпреки дъжда, но останах разиочарована и от него.Сякаш даже нарочно,то беше станало по-черно и от преди малко.

Реших да погледна дърветата да се разведря,но те изглеждаха много измъчени от силата на вятъра,който ги превиваше чак до земята.Тази гледка още повече ме натъжи и сълзите ми сами рукнаха.Сега изглеждах точно като времето и нямах сила за нищо.

Морските песни

Сама стоя на брега на морето.Гледам го опиянена от хубостта му и слушам тъмната приказка на вълните за загинали моряци и потънали кораби. Сега морето ме посреща неприветливо.То е бурно,беснее,бошуват вълните му с гръм се разливат в прибоя. Слушам ги как разказват за морски битки,отминали вече ,от които са останали само тъмни,далечни спомени.

След няколко дена отново стоях на морскияя бряг,само че морето беше кротко,тихо,топло,приветливо.Днес то ме посрещна с усмивка.Нейде отдалече се чуваха чайки.Морския бриз ме галеше по лицето и на душата ми ставаше светло,топло,сякаш слънцето не грееше над мен а вътре в мен и ми напомняше за щастливите летни дни,когато бягах с приятели по плажа и се къпехме в топлите му води.

Но, уви сега е есен и морето е самотно,изоставено,защото вече е студено.Може да е есен, но морето пак ме зове.

Песента му днес е различна.То пее за красивитв русалки,които с омайните си гласове са радвали морския цар и пленявали сърцата на морските принцове.

Стоя на морския бряг и есенното слънце ме гали с лъчите си, а морето ми разказва за своите подводни обитатели:благородните делфини,старшните акули и красивите риби.Отблизо долетъя една стара, моряшка,тъжна песен,която се превръща в легенда за двама влюбени,които са згинали в морето и се превърнали в делфини.Те се намерили отново и никога не се разделили повече.

Морето ми разказа тази история и след като свърши разказа си,ме прегърна с топлите си ръце и аз му отвърнах със същото.След това си тръгнах и му обещах,че пак ще дойда,само че тогава ще бъда не сама,а с приятели!